Павловият иск (Actio Pauliana) е гражданскоправно средство за защита, позволяващо на кредитор да оспори сделки на длъжник, които увреждат кредиторите, като се разпорежда с активи, за да ги постави извън обсега им. Произхождащ от римското право (Lex Julia и по-късна преторианска практика), той предотвратява длъжниците (а понякога и трети страни) да осуетят правата на кредиторите чрез измамни прехвърляния. Павловият иск има за цел да защити легитимните очаквания на кредиторите, като бъдат отменени прехвърляния, които намаляват имуществото на длъжника, със знанието и намерението да им навредят. Този иск балансира защитата на кредиторите с търговската сигурност, като често запазва правата на добросъвестните трети страни. Типичните средства за защита включват отмяна (анулиране) на оспорената сделка, доколкото е необходимо за удовлетворяване на кредиторите, възстановяване на прехвърлените активи или тяхната стойност (реституция), както и запор или предимство на преди това прехвърления актив за вземането на кредитора.
1. Фактически състав на Павловия иск
- Кредитор: право да предяви иска има настоящ или бъдещ кредитор (според юрисдикцията);
- Разпореждане от длъжника: правен акт (продажба, дарение, ипотека и др.), който намалява имуществото на длъжника;
- Измама или намерение за увреждане на кредитори: прехвърлителят е действал с намерение да измами/ увреди съществуващи или предвидими кредитори (субективен елемент), в някои правни системи съществува презумпция за увреждане при определени обстоятелства;
- Причинно-следствена връзка: разпореждането трябва да е навредило на способността на кредитора да събере вземанията си, т.е. да е направило събирането съществено по-трудно или невъзможно;
- Давност: искът трябва да бъде предявен в рамките на законоустановените срокове, считано от датата на извършване на деянието или от датата на откриване на измамата.
2. Сравнително – правен преглед
2.1. Континентална правна система
Павловият иск често е кодифициран (напр. в много от европейските граждански кодекси) с определени елементи, срокове и уреждане правата на трети страни. Някои кодекси разделят правилата за увреждащо прехвърляне на собственост от специфичните за несъстоятелността възстановявания на имущество, тъй като законодателството в областта на несъстоятелността често съдържа такива специализирани правомощия (избягване на преференции, сделки под пазарните цени или сделки на по-ниска стойност) с различни стандарти и срокове. По този начин исковете от типа actio pauliana съществуват едновременно с мерките за несъстоятелност:
- Белгия: Член 1167 от стария Белгийски граждански кодекс прави препратка към fraus creditorum и представлява форма на Павлов иск, а сега – член 5.243 от действащия кодекс.
- Бразилия: Раздел VI, Глава IV, Дял I от Книга III на Бразилския граждански кодекс от 2002 г. е посветен на измамите срещу кредиторите и описва форма на Павловия иск, свързана с несъстоятелността.
- България: Член 135 от Закона за задълженията и договорите предвижда класическия Павлов иск плюс презумпцията за недобросъвестност за прехвърляния между лица в близки отношения помежду си, докато член 647 от Търговския закон – иск за отмяна на увреждащи сделки като един от исковете за отмяна на синдика.
- Франция: Членове 1341, 1341-1 до 4 от Френския граждански кодекс съдържат елементи, напомнящи за Павловия иск, включително преценка за добросъвестността от страна на приемащите трети страни.
- Италия: Член 2901 от Италианския граждански кодекс също предвижда Павловия иск заедно с преценката за добросъвестността както от страна на длъжниците, така и от страна на приемащата трета страна.
- Нидерландия: Нидерландското право разграничава три отделни форми на Actio Pauliana: „обща Pauliana“, описана в членове 45-48 от книга 3 от Гражданския кодекс; „несъстоятелна Pauliana“, описана в членове 42-51 от Закона за несъстоятелността; и „наследствена Pauliana“, описана в член 205 от книга 4 от Гражданския кодекс.
- Полша: Член 527 от Гражданския кодекс на Полша често се счита от учените за съвременна форма на Actio Pauliana и е наричан така в правната теория. Той има същите цели като римския институт, но определя по-ясно обстоятелствата, при които може да се прилага, включително точно кога една сделка на длъжника е измамна, както и презумпция за недобросъвестност при прехвърляния между лица, които са в близка връзка помежду си.
- Португалия: Членове 610 до 618 от Португалския граждански кодекс са озаглавени „Павлово оспорване“ (impugnação pauliana) и позволяват на кредитор да оспорва сделки с трети страни, които застрашават платежоспособността на длъжника. Ако сделката не е безвъзмездна (т.е. не е дарение) и е извършена, когато длъжникът вече има дълг към кредитора, длъжникът и третата страна трябва да са били недобросъвестни по отношение на увреждането на кредиторите на първия. Ако сделката е извършена преди възникването на вземането на кредитора, тя може да бъде оспорена само ако е имало намерение или измама, както от длъжника, така и от третата страна, за да се навреди на кредитора.
- Швейцария: Член 285ff от швейцарския закон за несъстоятелността (чл. 285ff. SchKG) е оприличаван на Павлов иск, въпреки че е строго обвързан с несъстоятелността, а не с fraus creditorum самостоятелно, и може да бъде предявен само в случай на фалит.
- Канада: В провинция Квебек, където частното право се основава на континентлното право, гражданският кодекс изрично се позовава в членове 1631-36 на Павловия иск, при който усилията на длъжника да се обяви в несъстоятелност или по друг начин да измами кредитор са неприложими спрямо този кредитор.
2.2. Подобни искове по англосаксонското право
Концепцията за Павловия иск по континенталното право се припокрива по голяма степен със законите за измамно прехвърляне (напр. Единния закон за измамно прехвърляне на собственост/ Единния закон за унищожимите сделки на САЩ и някои разпоредби в законодателството за несъстоятелността като преференция и избягване на измамно прехвърляне), но процедурните и материалноправните предпоставки се различават, напр. „действително намерение“ спрямо измама или законоустановените тестове за несъстоятелност.
3. Павловият иск и Съд на Европейския съюз
Член 7(1)а от Регламент (ЕС) 1215/2012 е предоставил основата за тълкуване на юрисдикционните въпроси, свързани с Павловия иск. Две знакови решения на Съда на Европейския съюз, а именно Feniks (C-337/17) и Reitbauer (C-722/17) относно прилагането на юрисдикционните разпоредби на Регламента към контекстуалната рамка на Actio Pauliana, имат значение за кредиторите в контекста на международното частно право на ЕС. Според Съда на ЕС Павловият иск е обхванат от правилото за компетентност на съда по договора, което означава, че кредиторите на договорен партньор могат да предявят Павлов иск срещу трети страни не в държавата членка, където тези страни имат местоживеене или извършват дейност, а в друга държава членка според мястото на изпълнение на въпросното договорно задължение.
По делото Feniks срещу Azteca (C-337/17) Feniks, полски инвеститор, сключва договорно споразумение с длъжник, който впоследствие не изпълнява задълженията си. Впоследствие длъжникът прехвърля недвижим имот, находящ се в Испания, на испанско юридическо лице на име Azteca. Feniks, твърдейки, че сделката е извършена с цел измама чрез разпореждане с активи, налични за изпълнение на неговите вземания, завежда Павлов иск в Полша, за да отмени прехвърлянето. Въпросът за компетентността е отнесен до Съда на ЕС от полския съд чрез преюдициално запитване, тъй като Azteca твърди, че искът, представляващ гражданскоправен иск, не е свързан с договорните искове и следва да се урежда от общото правило за компетентност въз основа на местоживеенето на ответника (член 4 от Регламент (ЕС) 1215/2012).
В съответствие с целта за предвидимост на правилата за компетентност, Съдът на ЕС постановява, че позоваването на кредитора на Павловия иск е неразделно от основното договорно отношение. Съдът на ЕС заключи, че след като Павловият иск произтича от правата на кредитора, свързани със сключването на договор, такъв иск представлява въпрос,„свързан с договор“ по смисъла на член 7(1)(а) от Регламент (ЕС) 1215/2012. Следователно, тъй като Полша е юрисдикцията, където е трябвало да бъде изпълнено договорното задължение, полските съдилища имат правомощия да разгледат делото.
По делото Reitbauer et al. срещу Casamassima (C-722/17) кредитори, установени в Австрия, сключват договор за строителство с длъжника за работа по имот в Австрия. Впоследствие длъжникът се задължава да впише ипотека върху австрийския имот в полза на трето лице, г-н Casamassima, жител на Италия. Кредиторите получават решение в тяхна полза, с което се присъжда обезщетение, платимо от длъжника, което обаче е станало изпълняемо след като ипотеката е била вече вписвана. Кредиторите завеждат иск за отмяна (аналогичен на Павловия иск) в Австрия, с цел да отменят нотариалния акт за учредяването на ипотеката и да защитят правата си да получат обезщетението.
За разлика от делото Feniks преюдициалното запитване на австрийския съд се отнася до тълкуването на членове 24(1) и 24(5) от Регламент (ЕС) 1215/2012. Ако член 24(1) е приложим, той би предоставил изключителна компетентност на австрийските съдилища въз основа на правилото за вещните права върху недвижими имоти. Алтернативно, ако се установи, че въпросното производство попада в обхвата на изпълнението на съдебни решения, компетентността би се установила въз основа на член 24(5). Вместо това, Съдът на ЕС потвърди прецедента, установен във Feniks, като заяви, че искът на ищците е насочен към запазване на правата им, произтичащи от договора. Следователно, компетентен е съдът по мястото на изпълнение на договора, а именно Филах, Австрия.
