Адвокатско дружество Миков приключи успешно продължилият две години и половина съдебен спор с Юробанк България АД относно вредите, причинени на наш клиент поради неспазване на правото на Европейския съюз и българското право в областта на мерките против прането на пари, платежните услуги и изискванията относно преводите на средства. Очаквано предвид значението му на прецедент, спорът се разви на всичките възможни три съдебни инстанции в България. След проведено закрито заседание Върховният касационен съд се произнесе с решение през юни и не допусна до касация жалбата от банката и така потвърди изцяло решенията на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд https://www.vks.bg/pregled-akt.jsp?type=ot-delo&id=B6000670F5456109C2258CA5002F75FE. В резултат банката плати на клиента присъденото обезщетение за вреди, натрупаната законна лихва върху сумата от датата на предявяване на иска и разноските за трите съдебни инстанции.
Предистория на спора
Преди повече от 5 години, точно в началото на пандемията от КОВИД – 19, нашият клиент става жертва на сложна престъпна схема, включваща участници от различни държави. Чрез фалшиви електронни писма измамниците успяват да накарат жертвата да преведе значителна сума по банкова сметка в българска банка. В платежното нареждане Клиентът посочва името на своя истински контрагент и IBAN, посочен от измамниците. Въпреки навременното искане за връщане на превода поради измамата, направено от банката на нашия клиент, банката на получателя не блокира сумата навреме и не я връща, като вместо това допуска извършването на изходящи преводи от сметката на измамниците към други лица. Поради което ние успяхме да възстановим само част от преведените средства след успешно съдебно дело и изпълнително производство срещу дружеството, титуляр на сметката.
Извъндоговорна отговорност на банката за вреди
Въпреки че изглеждаше екзотично и без аналог досега, за разликата между преведената и получената сума решихме да заведем иск срещу банката на получателя по чл. 49 връзка с чл. 45 от Закона за задълженията и договорите за обезщетение за имуществени вредите от непозволено увреждане, причинени от неправомерните действия/ бездействия на банката. Твърденията ни бяха за неправомерни действия/ бездействия на служителите на банката в нарушение на Регламент (ЕС) 2015/847 от 20 май 2015 г. относно информацията, придружаваща преводите на средства, Директива (ЕС) 2015/849 на Европейския Парламент и на Съвета от 20 май 2015 г. за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма, Закона за мерките срещу изпирането на пари, вътрешните правила и инструкции на банката.
Както първоинстанционният съд, така и въззивният, заключиха, че банката е трябвало много да изпълнява много внимателно задълженията си особено, когато има съмнения за пране на пари и/ или измама, както е в случая, и тъй като не го е сторила, банката трябва да отговаря за неизпълнението на съответните национални и европейски правни норми. Ако банката на получателя се беше отнесла към превода на нашия клиент с дължимата грижа предвид ясните знаци за измама и наложените мерки по ЗМИП от компетентните органи, банката трябваше да предприеме изискуемите действия и да предотврати вредите на нашия клиент. Поради причинно – следствената връзка между многобройните неправомерни действия/ бездействия от страна на служителите на банката и вредите, банката е осъдена да заплати на клиента ни присъденото обезщетение за претърпените вреди.
Важно е да отбележим, че двете съдебни решения могат да се ползват като наръчник по прилагането на ефективни процедури по оценка на риска от финансовите институции, когато трябва да преценят дали да изпълнят, откажат или временно блокират паричен превод, когато има съмнения за измама, пране на пари и/или финансиране на тероризъм. Съдиите ясно са посочили, че при всеки случай на съмнение за пране на пари и/или средства с престъпен произход, без значение размера на сделката, трябва да бъде извършена комплексна проверка на клиента в допълнение към текущия мониторинг спрямо установените делови взаимоотношения, за да се прецени дали съответните валутни преводи отговарят на рисковия профил на клиента и информацията, събрана първоначално при откриването на сметките. По- конкретно, били да налице повече от едно обстоятелства, които обосновават извършването на разширена комплексна проверка много преди превода на нашия клиент: искане за анулиране на предишен превод също поради измама, спиране на преводи от ДАНС и наложен запор по чл. 73 ЗМИП, многобройни преводи на малки суми до дружество в азиатска държава за два дни без основание в общ размер, значително надхвърлящ уговорения с банката (представляващи също и основание за прекратяване на договорните отношения от страна на банката), огромни различия между декларирания произход на средствата и входящите преводи, etc. Ако банката беше изпълнила своите задължения, нейният клиент щеше да бъде квалифициран като такъв от по- висок риск със съответните последици, включително прекратяване на договора с банката преди превода на нашия клиент, но по делото беше установено, че банката не го е направила. Нещо повече, преводът на нашия клиент е трябвало да се квалифицира като необичаен и от по- висок риск поради нелогичността му и несъответствието му с профила на клиента на банката, особено и при разликата между истинския получател на превода (контрагента на нашия клиент, посочен в платежното нареждане) и титуляра на банковата сметка със съответния IBAN. Освен това банката не е събрала допълнителна информация, за да потвърди името на титуляра и IBAN, за да прецени дали да процедира, откаже или блокира временно превода, въпреки че банковите служители са имали лични впечатления от подозрителното поведение на управителя на дружеството- получател.
Най- важното от определението на Върховния касационен съд
Извън хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК (вероятна нищожност и/ или недопустимост), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора (обща предпоставка), и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът формулира дванадесет въпроса в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, като според върховните съдии неоснователността на искането за допускане на обжалване по всички поставени въпроси произтича от отсъствието на общата предпоставка:
Първите два въпроса се отнасят до твърдяната от банката липса на изрична императивна правна норма, даваща право на банката на откаже изпълнението на платежно нареждане. Банката трябвало да процедира превода, защото в противен случай е щяло да има нарушение на задълженията й като платежна институция. Според върховните съдии освен, че касаят правилността на извода, че банката не е следвало да кредитира сметката на клиента си с наредената от ищеца с валутния превод сума, не са обуславящи за крайния изход на спора. Видно от мотивите, крайните изводи не се основават единствено на извършените в деня на превода и по повод същия действия на служители на банката, но и на констатираната поредица бездействия на служители на банката, осъществени в периода преди и след това, за извършване на комплексна проверка на клиента, отказ за блокиране на сметката и допускането на изходящ превод от нея.
Четири от следващите въпроси са насочени към правното значение на несъответствието между името на получателя на превода и IBAN при извършване на преводи от платежни институции в рамките на Европейския съюз и задължението да се събира допълнителна информация в такива случаи. Видно от определението тези въпроси също са свързани с извода за неправилно кредитиране сметката на клиента на банката със сумата, наредена с валутния превод, но в аспекта на несъответствието между посочения в платежния документ за превода бенефициент и титуляра на сметката. Те също касаят правилността и не са обуславящи за крайните изводи на съда, тъй като изводът, че посочената валутна транзакция е следвало да бъде идентифицирана като операция с по-висок риск е обоснован не само поради посоченото несъответствие, но и на тъй като транзакцията изглежда нелогична и несъвместима с профила на клиента. Същото се отнася и до формулирания процесуалноправен въпрос (дали при вземането на решение съдът трябва да обсъди всички събрани доказателства по делото заедно и поотделно, както и всички твърдения и възражения на страните), тъй като е релевирано единствено оплакване за необсъждане на доводите и възраженията, че е ирелевантно несъответствието в наименованието на получателя на превода и клиентския идентификационен номер и доставчикът на платежни услуги на платеца.
Други два въпроса се отнасят до последиците от комплексна проверка по ЗМИП и по- точно дали съответните резултати дават основание на платежната институция да блокира средства по сметките на клиентите си или да откаже да извърши изходящи преводи. Тези въпроси не съответстват на мотивите на въззивния съд, който не е приемал, че резултатите от извършена комплексна проверка по чл. 14 ЗМИП /отм./, вр. с чл.10 ЗМИП, респективно наличието на основание по чл. 17, ал.2 ЗМИП за прекратяване на вече установени делови взаимоотношения, биха били сами по себе си основания за блокиране на суми по сметките на клиента или за отказ за извършването на изходящи преводи. Видно от мотивите на обжалваното решение, необходимостта от извършването на комплексна проверка на клиента на банката е коментирана в аспекта на това, че служителите на банката е следвало да преценяват процесната транзакция като такава с по-висок риск.
Десетият въпрос относно причинната връзка между неизпълнението и вредите, когато вредата е последица от поведението на кредитора, освен че е твърде общо формулиран, е предпоставен от невярното твърдение, че вредата е в резултат на действията на кредитора, поради което също не е обуславящ за крайните изводи.
Последните два въпроса се отнасят до причинната връзка, като елемент от отговорността при непозволено увреждане, между извършването на изходящи преводи и поведението на служителите на банката преди процесния превод и вредите, причинени на ищеца. Единият от тях не съответства на данните по делото, тъй като допуснатият изходящ превод от сметката на клиента на банката е след извършената от ищеца процесна транзакция. Другият касае обсъждането на поведението на служителите на банката, предхождащо извършената от ищеца транзакция. Въпросът е израз на несъгласие с правилността, която не може да се обсъжда в производството по допустимостта на касационното обжалване.
Накрая, не е налице и въведеното основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване не е тъждествена с неправилността по смисъла на чл.281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност изисква обосновка от касатора – излагане на доводи за наличието на някоя от изведените от съдебната практика на касационния съд хипотези и трябва да изводима пряко от мотивите на въззивния акт, без извършване на проверка от касационния съд. В случая касаторът не обосновава приложното поле на очевидната неправилност, тъй като доводите за допуснато нарушение на основополагащи за съдопроизводството, процесуални права и на императивни правни норми са изцяло бланкетни.
Заключение
Крайният резултат по случая дава надежда на всички потребители на платежи услуги, които извършват множество преводи всеки ден, че банките и другите платежни институции ще бъдат по- внимателни и ще спазват приложимото право. В противен случай ще трябва да плащат обезщетения за причинените вреди.
